Sofia rocks!

Първи ден:
Понеже всички ще започнат със суперлативите (щото си беше готино, а Металика+ си беше връх на сладоледа, дума да няма), нека аз излея малко отрова преди това.
Първо, местата, където слагаха гривни или поне онова за 16-ти вход, но май и няколко други, бяха ЗАД огражденията. Гениално. И когато започна да се трупа солидна тълпа, разни новодошли много настояваха да влязат, да им сложат гривните и да излязат. Хубаво, ама не и през добре натъпкана тумба метъли. Много сложно, много трудно и с много недоволни. Губи се файдата на цялата работа "да ти сложат гривна преди да тръгнеш да влизаш", когато трябва да влезеш, за да ти я сложат. И второ, което ме подразни много повече, беше охраната. Е, на самото КПП бяха нормални - строги, но не и надменни. И даваха вода вътре (до някое време. Някъде към Металика решиха, че вече не може). Но със суперлативите дотук. Имам чувството, че тези никор или както там бяха, имат няколко свестни кадъра, но за по-големи събития наемат... работна ръка със съмнително качество. Или това или имат нужда от курс по концертна етика или нещо такова. Първо сърфистите. Бива ли момче, което я има 50кг, я не, да го извеждаш стиснат за врата и за ръката като първия рецидивист? Изобщо хора, които доброволно се упътваха настрани, бяха хващани и бутани като добичета. Да, имаше едри и буйни, които по двама души ги водиха, но далеч не всички са такива. А на Металика как се наредиха като цял строй войници, сякаш ще щурмуваме сцената. Второ - перцата. Поне десет отидоха по охранчовски джобове. Предвид колко бяха хвърлени, може и повече да са били. wtf?! А когато аз се навеждах през оградата с триста зора и риск от самообрязване в опит да достигна две паднали, един... господин на богата диета и с неангажиращ поглед ме избута много грубо назад с изражение все едно съм метнал граната по Хетфийлд.
-Искам да взема перцата.
-Не.
-Дайте ми ги вие.
-Не.
-Защо?
-Така.
Пригласяше му... момче с безупречно избръсната глава и чист идеологичен поглед. Секунди след тези "не"-та, един се наведе, взе си едното, другото даде на друг от публиката. Няколко ми се разминаха с протегнатата ръка така. Но нищо, все пак си взех. Думата ми беше, че ми се иска някой ден охраната на концерт да не ме има за по-нисш биологичен вид. За сравнение, при онова ми навеждане няколко хора около мен ме придържаха да не се изсипя оттатък. Очевидно е, че се пресягам за перце и макар да не са и очаквали да им го дам, ми помагаха аз да си го взема. Похвално. Много съм им благодарен.
А като стана въпрос за публиката, същата онази охрана не направи нищо за гологлавия татуиран джентълмен с тридневна брада на гърдите и гърба, лъхащ на спирт, разливащ бира и плюещ вода по околните. Сериозно, защо трябва да сме врагове, само защото ни дели една ограда?

Втори ден:
Накратко - скреч чак ми беше жал да ги освиркам. Пък те даже пого направиха.
Стоун Сауър - очаквах да ми хареса, то пък много ми хареса. Ако наистина дойдат пак, ще ида.
Алис ин чейнс - въпрос на вкус, на мен хич не ми допаднаха. А точно на тях разни ****** се юрнаха към оградите в опит да ни сгазят. Няколко пъти.
Меноуор - За пръв път ги виждам на живо и им се порадвах. Диктовката на български на Джоуи беше готина.
и разбира се - Рамщайн! Епично! За последно се чувствах така след Джудас. А имаше време, когато не сме си и помисляли, че ще дойдат тук. Куфеене, пяна, мръсни думички... Огньове в лицето ми, като веднъж си помислих, че за отказа си да клекна за оградата, съм платил с веждите си. Но са си тук.

И не мога да не спомена и лошите работи. Този път пускането на КПП беше добре. Нищо, че трябваше да ида до друго КПП да си сложа днешната гривна, понеже на нашето още не работеха. Влизаме и на бегом. На 15-ти вход нии казват, че трябва да идем на 16-ти. Задминават ни десетина души, но хайде. стигнахме до сцената. Разбрах, че секунди след като съм минал през 16-ти, са го затворили и казали, че оттам не се влиза. Явно доброволците са пропуснали разясненията по възложените им задачи и са присъствали само на лекцията "Те са говедата, ние сме говедарите".
Стигаме до любимата ми охрана. Отново колекционирането на перца и палки (!) вървеше с пълна пара. Ще си позволя да пусна снимка на трима от най-изявените колекционери, защото подобно непрофесионално и надменно поведение го заслужава:



Може би за някои са познати лица. Индивидът долу вляво се опитваше да гледа лошо през цялото време, все едно за това му плащат и едва след като събра 5-6 перца на Алис ин Чейнс, 1-2 му се откъснаха от сърцето. След което обяви, че са му останали само 4 и не може да даде. Този вдясно бе сякаш неспособен на собствена мисъл и следваше примера на първия. Види, че седне, седне и той. Види, че излезе напред, излезе и той. От двете нощи колекцията му трябва да наброява поне 10 перца. Молбите и забележките бяха посрещнати с ухилени лъжи, че няма перца или с пренебрежителни махвания тип "м****та ти". Освен това той беше този, който на Пейн се опита да спре потока от хора с два барстола, върху които немалко хора щяха (а може и да са успели) да се пребият. Третият, пейстнат горе вляво, беше този, който с разпална усмивка а ла "тресе ме златната треска" и "ей, какъв съм късметлия", опита да си присвои трибют албума за Дио, който Ерик (ако не се лъжа) метна към публиката. Добре, че се намери някой по-висш да му нарпави забележка и да даде диска на хората, макар и не там, където беше метнат. И да отнесе заслужени аплодисменти за което.
И ще подчертая, че пиша само за неща, които съм видял. Какво е ставало в други краища на сцената, само мога да предполагам.

Sofia Blues Meeting

С участието на Ерик Сардинас, Васко Кръпката, Камен Кацата и Вадвирагок
Беше страхотно, макар и това да не е любимата ми музика и да не съм свикнал с такива концерти - където вместо няколкостотин буйни метъли, зад гърба ми да има прилично седнали хора. Но определено е приятно да гледаш и слушаш Васко Кръпката и Ерик Сардинас, а това да приседнеш пред сцената с биричка до краката и да си припяваш е едно омайващо и емоционално по един особен начин преживяване. Джем сешънът след това беше идеално продължение и цялата тази музикална вечер остави вероятно у всинца ни желанието да се повтори и потрети...
Защо Ерик не си запали китарата? По-рано през деня имах удоволствието да превеждам за него в ефир и на въпроса дали това горене не е опасно, след като дори си е изгорил ръката, той каза... "Даже не си спомням". Което аз го разбирам като "не беше нищо страшно". Така че по-скоро причината да не запали киратара вероятно е да не запали и цялото заведение. :)

Hypocrisy в София

Беше малко по-тихичко и по-заглъхнало, отколкото очаквах, но да кажем, че е защото се записва. А и някои инструменти се губеха от време на време, но за това се успокоявам, че на ДВД-то всичко ще се чува. Представях си и повече "диалог" с публиката. Но пак си беше много добър концерт, поне за мен. И като дължина и като музика. Е, операторът можеше по-добре да подбира кога да снима публиката. На Eraser цялата зала пееше, той си снимаше групата. А малката камера на сцената даже я нямаше. Но пък снима един момент между две песни, когато тъкмо бяхме затихнали... Не че аз скачах и ръкомахах много, защото се бях вкопчил в оградата с цел да опазя либето от тълпата. Щом успях да издържа цял Блу Бокс на гърба си, вече се имам за юнак :Р Само от време на време пусках едната ръка, колкото да се види, че съм си взел от гривните.
Яд ме е за този сърфист, дето два пъти бутна оператора. Поне в това нямам пръст - при мен гледах да ги повалям или пренасочвам към тълпата. Еле един, дето беше тръгнал с двете кубинки право към главата на любимата. Not on my watch :Р.
Но няма да съм аз, ако не кажа и нещо лошо. Охраната пак беше от типа "силен като бик и почти толкова умен". Не можело да си внеса вода, щото вътре имало. Къде вътре? На барчето, дето след Пейн ми искаха 10лв за кутия сок? Не, мерси. Щом съм се наредил да вляза най-отпред, то не е за да правя оборот на тая дупка. А когато излязох, вода там не видях. Та ми взе двете бутилчици. Колко ли професионално се е чувствал? Катил. Но пък в края на концерта получих дял от една водичка от сцената, а после си намерих отвън неотваряна. Където отишло, оттам и дошло. Освен това трябваше операторът да се скара на охранта след втория треснал го сърфист, за да се сетят господата, че от тях се очаква да работят и трябва да го пазят. После вече скачаха по трима, ако някой сърфист тръгнеше натам.
И за да завърша с нещо по-позитивно: Билетът ми го скъса един пич с дълга коса и явно не от охраната. Първо го бях помислил за фотограф, но не знам кой е. Понеже една чертичка от един автограф беше излязла върху частта за късане, човекът се опита да я опази, като къса не по пунктира и донякъде успя. Вече я бях прежалил, но ми направи много добро впечатление това отношение. (Ако е българин и чете това - Благодаря ти :) ) Ако взимаха хора като нето за охрана, ех...
А, да, имам си знаме, а една палка ми кацна точно в ръката. И според Микаел, ако всичко върви по план, ДВД-то можем да го очакваме през декември.

ПП: Разбрах че човекът, който ми скъса билета, е фотографът Ники Василев. Ники, благодаря ти. :)

Stratovarius в София - Кучи студ и кучи звук

Стратовариус минаха и заминаха, концертът свърши, но какво получихме ние? Май всичко зависи от това колко голям фен си и доколко си свикнал на концерти в милата ни родина.
Явно температурите, достатъчно ниски, че да ти се заскрежат сливиците, отказаха доста хора от чакане на ветровитите стълбички пред залата. Когато пристигнах към шест и половина, вече свикнал със забавени концерти, очаквах да видя малка, но сплотена тълпичка, зъзнеща пред оградите, докато мускулести типчета с надписи „секюрити” пият кафенце вътре. Да, но не би! Приятна изненада беше, че вече бяха пуснали малкото чакащи вътре. Там, пред вратите на самата зала, вече имаше сплотени групички, както и отделни индивиди, търсещи сплотяване. Сред преобладаващите въпроси „Защо има толкова малко хора?” и „Защо си виждам дъха вътре?”, хората се бореха с хипотермията както могат – кой с небрежни разговори, кой с подскачане на място, кой с чист инат. Погледите към проверяващите на входа пораждаха дори съчувствие, защото явно и тяхната не беше лесна – там, при вратите, на течение.
В един хубав момент вратите се отвориха и всички се юрнаха напред по стар обичай, внимавайки с коварния завой до сцената, на който не един метъл се е пльосвал с финеса на хипопотам на кънки. Положението си остана същото като отвън, с разликата, че сега бяхме на две-три редички, а от сцената ни делеше само ограда и поне два метра празно пространство. Беше достатъчно да се минава с трабантче, при нужда. Но от друга страна, фотографите имаха достатъчно място да снимат, без да запречват гледката на хората сякаш нарочно. Започнаха да се появяват още хора, но залата оставаше обидно празна, а щанда за разредена помия, известна още като концертна бира „Измил си ходжата краката”тм – заслужено неуважен.
Към осем без 15 излезе и първата група – Winter’s verge. От Кипър били, някакъв пауър свириха... Доста приятно за ухото, но малко еднообразно на моменти. На сцената се държаха добре, имаха стил, визия и опит. Във всеки случай първите редове им се порадваха, било то защото им харесват или просто за да започнат пак да усещат крайниците си. Посвириха момчетата, пък се прибраха.
Пак чакане, пак малко хора, а по сцената се разхождат млади финландци, на които видимо им беше хладничко, макар да си бяха облечени. Към осем и половина излязоха и вторите подгряващи – Tracedawn. Доста младички бяха, да не кажа деца, но за сметка на това басистът беше леко къркан, а Анти, вокалът – татуиран. В стила им разпознах доста групи, но най-много изпъкваха грубите вокали. Музиката беше добра, талантът налице, финландската школа – уважена. Все пак на тази възраст репертоарът им от сценично поведение беше малък и плах, като изключим Анти, който малко прекали с жестовете на самозадоволяване и задоволяване на басиста с микрофона. Както и с „хардкоризма” – подскачаше на място, куфееше с таз и си играеше с кабела на микрофона сякаш си събира въжето за прането. Но и тяхното време изтече и също като Winter’s Verge, си заприбираха техниката от сцената.
Студът вече не беше на дневен ред и тази пауза мина по-неусетно с усмивки от едни фенове и викове „СтратоВАЮС” от други. И тук е мястото да дам един съвет на дамите. На такъв концерт, особено на предните редове, просто не се ходи с грамадна дамска чанта, която да преметнете през рамо и зад гръб. Не че някой ще ви я поопразни, но е неприятно да те ръгат с чанта. А мястото напред е ценно.
Но както и да е, наближаваше десет и залата се беше понапълнила, когато така очакваните Страто се появиха. И се започна – Destiny, Hunting high and low… Свириха и стари и нови песни, като имаше по нещо за всеки. Kiss of Judas и Speed of light, Deep unknown и Winter skies, Paradise, Against the wind, Phoenix, Forever, Father time, задължителните Eagleheart и Black diamond за десерт. Имаше сола и дуети, където успяхме да се насладим на отделните инструменти, както и на гласа на Тимо. Не съм се обръщал назад да гледам кой колко се радва, но в първите редове недоволни сякаш нямаше. Баш браво на групата! Може би единственото разочарование от самите изпълнители беше, че не хвърляха очакваните от мнозина перца. Но се преживява. Поне хвърлиха няколко палки, като дори една остана у мен.
Между песните Тимо беше особено готин и забавен. Умело хвана десетина подхвърлени му водички и ги препрати към публиката. Пускаше по някоя приказка на български, като „Как сте?” и „Супер сте”. Не пропусна и да отбележи, че е очаквал да ни завари на плажа с бира в ръка, а се оказало толкова студено, че се чувствали като у дома си. Накрая образова стотици българи наведнъж, като ни накара да броим до четири на фински. И си го получи броенето, с видим ентусиазъм от наша страна. Шеговито определи Белград и Будапеща като малки градчета и ни подкани да ги надвикаме. Сигурно успяхме. Каза и нещо за запис. За ДВД или за клип малцина разбраха, защото – и сега идват лошите части...
...Звукът беше сякаш аз съм го настройвал. През целия концерт, ако клавиристите се бяха прибрали, никой нямаше да чуе разликата. Този инструмент се чу ясно само по време на едно соло на Йенс Йохансон, в което той вкара дори „Калинка мая”. От микрофона на Тимо се губеха и високи и ниски тонове, което оставяше барабаните да властват над всичко, както често се случва, и покрай тях да се чуват и китарите. Половината от нещата, които Тимо каза, изобщо не стигнаха до нас. На песните, ако не знаеш текста, можеш само да го гледаш умно. А оправданията за акустиката на зала Христо Ботев не важат, откакто слушахме Лорди в същата тази зала. Феновете на Стратовариус не са тузарчета, чиято цел в живота е басът в БМВ-то да клати прозорците на квартала. Не искаме думба-думба, а глас и мелодия. Какво е било по-назад в залата, не смея и да си представям. Дали озвучителят е глух или просто интелектуално необременен, никога няма да разберем. Но това не беше единственият проблем. Осветителите явно са от същата школа като озвучителя. При цялата студена тематика на вечерта, беше най-малкото странно, че преобладаващият цвят от прожекторите беше червен. Но хайде, това може и от групата да са го поискали. Издънката беше, че любимите на всинца ни епилептични светкавички отново бяха налице и изнасилваха ретините ни без капка вазелин. Обещавам си, че някой ден ще си вкарам пистолет или поне прашка на такъв концерт, само за да отстрелям тези гаври с очните ни нерви. А после, досущ като един Мръсен Хари, ще светя масълцето и на гения, който мисли, че това е ефектно, дори когато те кара да отклониш поглед от сцената в отчаян опит да запазиш зрението си. Но почакайте, има и още! Димният фетиш на редица български организатори достигна нови висоти. Да, става хубаво и шаренко с прожекторите, но искаме да виждаме нещо, дявол да го вземе! Платното с обложката на Поларис се виждаше само при насочени прожектори, а барабанистите на подгряващите бяха неясни силуети в далечината. Няма значение дали коминът се е запушил, кебапчетата са прегорели или някой е умрял върху машината за дим и са чакали криминалистите, преди да преместят трупа. Искаме да си видим групите. В комбинация с вездесъщите коминопушачи, били те публика или охрана, се получава една гъста и зловонна мараня, която бързо и мазно попива в хорските гриви.
Но с хубаво или с лошо, концертът отмина. С бавна крачка народът се отправи навън към отрезвителния клинч, кой към кола, кой към спирката. И туй то. Читави подгряващи, силни Стратовариус, доволна публика, добри намерения от организаторите, подсъдна работа от техниците. Остава ни редовният рефрен – догодина пак, ама по-добре.

Още снимки

Чудно концертче беше. И чудно представление. Забавно, кърваво, музикално, ефектно. Лорди наистина са уникална гледка и силно се надявам да мога да ги видя пак. Звукът пак беше кофти (за разлика от осветлението), но очаквах да е и по-зле. Няколко неща не ми харесаха, ама все от наша страна бяха. Първото беше звукът, второто - сцената. Не, Лорди си бяха наредили всичко много готино, но самата сцена беше твърде ниска. ако не си на първи-втори ред и не си много висок, изпускаш половината представление. аз съм 1,80 и като бях на 5-6-ти ред трябваше да стоя на пръсти, че изобщо да видя какво става под нивото на кръста на господин Лорди. Другите две тъпи неща бяхва в публиката. Не мога да разбера какъв е смисъла както си показваш знака с рогата, да преминаваш към среден пръст и пак на рога. Разбирам да намираш някоя група за ужасна и да си даваш мнението с пръста. Но да се кефиш очевидно на Лорди и без на сцената да става нещо различно, изведнъж да започнеш вместо рогата да развяваш среден пръст? Тинейджърски цинизъм ли, какво ли, ама беше глупаво. Но върхът на всичко беше някакъв двуметров 150-килограмов бръснат юнак, който си мисли, че заради размера му светът е негов. И че му е съвсем в правата да се юрне през тълпата, като изблъска и изпогази деца и момичета (да, там бяха, видях ги), които са имали нещастието да са окажат на пътя му. Всичко това за да се добере до палка на Fatal Smile, доколкото разбрах. Че и после най-нахално опита да се изблъска напред, едва ли не какви са тия, че не са му оставили коридора, дето си го е проправил на отиване.
Но като изключим това, всичко беше страшно.
И ще кажа няколко добри думи за организацията. Да, тъпо беше, че закъсня цялата работа, но аз много се учудих, когато видях, че има хора, които очакват да си почне в 18, както пише на билета. Това, че пуснаха една група вътре, макар и само в коридора, беше хубаво, защото иначе всички щяха да са на дъжда отвън. Също едно от момичетата, които лепяха плакатите склони да даде по един на двамата, които бяхме дошли първи (към един и нещо), защото сме първи и за това съм й много благодарен
Съжалявам само, че толкова обичам да снимам и трябваше да се мръдна по-назад, за да мога да го правя хубаво. И заради това изпуснах Кита (поне мисля, че беше Кита), който слезе и удари по една лапа на феновете.
А, да, публиката беше странно и обидно малко. назад си беше рехаво. Очаквах да е препълнено. Мислех, че Лорди имат повече фенове. Или пък много хора не са успели да дойдат. Което и да е, бяхме твърде малко.

Таря Турунен, зала Фестивална, 28.10.08

На Таря определено й хареса! много. то бяха викове (аз не отстъпвах на никого по глас :Р), скандирания "Таря", тропания... дори нещо, което за пръв път чух, а май и тя - Групичкa момиченца подхванаха "we love you" и цялата зала се включи бързо. Таря загуби ума и дума :Р По едно време слезе да се полу-здрависа с феновете. Определено беше по-добре отколкото очаквах. постоянно ходеше из сцената, усмихваше се, правеше някакви жестове... бе много добро представяне. единствената критика (както винаги) е звукът. всичко беше бас и барабани и китарата в солата. Таря я чувах от нея си, не от микрофона. но я чувах. изобщо който си мисли, че тя няма да се оправи без найтуиш само с единия глас, мнооого се лъже. А накрая много усърдно обясняваше как иска пак да дойде и то много скоро, че сме имали толкова love и passion и т.н. Иначе музиката си беше там, както си я знаем. имаше точно две оперни песни, ако не се лъжа... и естествено от там почти никой не беше стъпвал в опера или нещо такова, щото продължаваха да си викат и пляскат докато тя пее, а отзад онзи с виолончелото свиреше... просто не се прави така. не на такива песни. найтуишовските песни бяха passion and the opera, dead gardens, nemo (което не очаквах) и wishmaster. и over the hills накрая, де Изпя и задължителния poison. Та туй то. Като се върне, отивам пак.
бтв, накрая едно момиченце беше написало някакво писмо за таря и се чудеше на кого да го даде (те и мама и тати бяха там, ама и те седят и гледат умно) Та аз помогнах Първо с приятел на един приятел, но той не можеше да стигне до таря и ни упъти към английскоговорящия персонал. Някакво друго момиче обясняваше как нейна приятелка щяла да се срещне с таря, ама явно се беше развалила работата. Та като видях една от екипа, я привиках (тя много се учуди) и й обясних. тя се консултира с колегите и обясни, че може да го занесе на таря. И тадаа Направих живота на едно дете по-весел

А, да, накрая пак през същия приятел на същия приятел се сдобих със сетлиста, даден а звукооператорите. С бележки къде има соло, къде акустична китара, къде излизат... такива работи. кеф!
Същий сетлист, дето скочихте да се гушкате през него и щях да ви скоча да ви набия. А и тия неща се гледат от ръцете на взелите ги - неписано правило и част от етикета на концертите.

А накрая срещнах една приятелка, която ми обясни как брат й не дошъл, защото приятелката му не го пуснала. Щяло да стане много време без да се виждат. ДВА ДНИ!! ДВА ДНИ!!! И тоз маймун изпусна един от най-готините концерти, дето съм виждал. Тая мома е за тупалка. Оная, дето бухам дюшеците с нея напролет.

Ей, забравих най-важното - over the hills го нямаше в сетлиста! Да, другарки и другари, тя го изпя специално ЗА НАС!

Четири години ин дъ мейкинг

Шест месеца след изпитите и четири години след като минах нужната възраст, най-накрая си взех книжка.
Сега остава само да си намеря рамка и да си я закача на стената, въпреки ужасния вид на снимката. Пък някой ден току-виж ми се наложило да я ползвам. Но надали.