Таря Турунен, зала Фестивална, 28.10.08

На Таря определено й хареса! много. то бяха викове (аз не отстъпвах на никого по глас :Р), скандирания "Таря", тропания... дори нещо, което за пръв път чух, а май и тя - Групичкa момиченца подхванаха "we love you" и цялата зала се включи бързо. Таря загуби ума и дума :Р По едно време слезе да се полу-здрависа с феновете. Определено беше по-добре отколкото очаквах. постоянно ходеше из сцената, усмихваше се, правеше някакви жестове... бе много добро представяне. единствената критика (както винаги) е звукът. всичко беше бас и барабани и китарата в солата. Таря я чувах от нея си, не от микрофона. но я чувах. изобщо който си мисли, че тя няма да се оправи без найтуиш само с единия глас, мнооого се лъже. А накрая много усърдно обясняваше как иска пак да дойде и то много скоро, че сме имали толкова love и passion и т.н. Иначе музиката си беше там, както си я знаем. имаше точно две оперни песни, ако не се лъжа... и естествено от там почти никой не беше стъпвал в опера или нещо такова, щото продължаваха да си викат и пляскат докато тя пее, а отзад онзи с виолончелото свиреше... просто не се прави така. не на такива песни. найтуишовските песни бяха passion and the opera, dead gardens, nemo (което не очаквах) и wishmaster. и over the hills накрая, де Изпя и задължителния poison. Та туй то. Като се върне, отивам пак.
бтв, накрая едно момиченце беше написало някакво писмо за таря и се чудеше на кого да го даде (те и мама и тати бяха там, ама и те седят и гледат умно) Та аз помогнах Първо с приятел на един приятел, но той не можеше да стигне до таря и ни упъти към английскоговорящия персонал. Някакво друго момиче обясняваше как нейна приятелка щяла да се срещне с таря, ама явно се беше развалила работата. Та като видях една от екипа, я привиках (тя много се учуди) и й обясних. тя се консултира с колегите и обясни, че може да го занесе на таря. И тадаа Направих живота на едно дете по-весел

А, да, накрая пак през същия приятел на същия приятел се сдобих със сетлиста, даден а звукооператорите. С бележки къде има соло, къде акустична китара, къде излизат... такива работи. кеф!
Същий сетлист, дето скочихте да се гушкате през него и щях да ви скоча да ви набия. А и тия неща се гледат от ръцете на взелите ги - неписано правило и част от етикета на концертите.

А накрая срещнах една приятелка, която ми обясни как брат й не дошъл, защото приятелката му не го пуснала. Щяло да стане много време без да се виждат. ДВА ДНИ!! ДВА ДНИ!!! И тоз маймун изпусна един от най-готините концерти, дето съм виждал. Тая мома е за тупалка. Оная, дето бухам дюшеците с нея напролет.

Ей, забравих най-важното - over the hills го нямаше в сетлиста! Да, другарки и другари, тя го изпя специално ЗА НАС!

Четири години ин дъ мейкинг

Шест месеца след изпитите и четири години след като минах нужната възраст, най-накрая си взех книжка.
Сега остава само да си намеря рамка и да си я закача на стената, въпреки ужасния вид на снимката. Пък някой ден току-виж ми се наложило да я ползвам. Но надали.

Като зачетох приключенията, споменати тук, си спомних за някои свои интересни моменти в БДЖ и викам да споделя. Та...

От юли 2005-та:

Одисеята на Одикопай

Бе горещо пладне, когато аз изкарвах насъщния и същевременно планувах скорошното си пътешествие. Всичко бе изчислено до минутата, но се появи промяна в началния час и оттам - в почти всичко останало. Трябваше да пътувам на стоп и да пристигна в Пловдив до 10ч сутринтана 29ти, но се наложи да тръгна предишния ден в 19ч с влак. И оттук се започна. Свърших работа в 18ч, приготвих си багажа, изкъпах се на бегом, успях да стигна на гарата в 19:00ч и да си взема билет за влака в 19:15ч, тъй като следващият бе чак от 22:05ч. Оказа се, че този мой влак, бидейки международен и идващ от Букурещ и отиващ в Истанбул, закъснява с 40мин. Колко му е, рекох си, и зачаках... Но закъснението се увеличи на 80мин. После на 120. 140... На информацията ме запомниха вече, защото питах доста често кога, аджеба, се очаква да пристигне. Много ми стана интересно как така "Влакът се движи със 180 минути закъснение", защото за да ги натрупа толкова бързо или е бил спрял или се е влачил с човешки ход. Хапнах два-три сандвича и една кола междувременно... ама като станаха 200мин реших да се напия, взех си една минерална от 1,5л и я изпих... омая ми се главата, падна ми пердето и ми идеше да избия цялата гара.... Особено, когато стнаха 220мин. Но най-накрая нямаше пострадали и влакът пристигна в 22:10ч (трябваше да пристигне в 18:30ч и да тръгне в 19:15ч). Излизам на съответния коловоз, а там - народ връз народ, всеки пита кои вагони са за Пловдив и всеки дава различен отговор. Моя милост и още 2ма души отидохме най-отпред и питахме сбирщината от кондуктори, машинисти и т.н. Оказа се, че ще махнат локомотива и ще мушнат два вагона там, които ще са за Пловдив. С нас тримата бяха и още десетина човека (сърби и немци, както се оказа в последствие), които бяха за Истанбул. Та ние се качихме в новите вагони. Зад нас имаше други вагона спящи за Истанбул, в които никой не се качи. Всички останали за Пловдив, обаче, се качиха в последните вагони... Които бяха откачени и подкарани с друг локомотив, (доколкото разбрах) формирайки нов бърз влак (и май без междинни спирки) за Белград. Горките хорица. Нищо, поне видяха свят. В целия вагон бяхме една шепа хора - аз и един пич за Пловдив, една баба за малко по-натам и останалите 10ина - за Турция. Чакахме 40 минути и тръгна влака... дойде чичко кондуктор да ми види билетчето и какво? Били ми продали билет за предишния влак - от 18:15ч. Добре, че на него пишеше, че ми е продаден в 19:00ч, та не ме изхвърлиха от влака. На първо време седнах в едно купе с бабата, да убия един час с приказки. Говорихме си за политика, туризъм, боклук, влакове, образование... После я оставих да спи, обещавайки да я събудя, като слизам в Пловдив, да не си пропусне нейната гара. Прекарах останалото време съзерцавайки прекрасно ясните звезди и разширявайки смехотворните си познания по астрономия; разходих се по коридора на вагона и погледах локомотива от 50см разстояние... Двадест минути преди достигане на крайната цел задминахме влака от София, тръгнал в 22:05, и ми стана много приятно, гледайки как десетки хора са се натъпкали вътре. Като стигнах, събудих бабата и с другия пич слязохме (Естествено, влакът спря на най-далечния коловоз). Часът наближаваше 01:00 и аз взех едно такси до Шато ЛеВамп. Там бях посрещнат от лейди Фростирия и в последствие от прекрасната домакиня ЛеВамп.
Прекарахме два дена в ядене на пици, приказване, слушане на музика и кланяне на Св Великоклиматик Вамповский, и следобяд на 31ви аз потелгих обратно.


Две седмици по-късно, когато бяха онези големи дъждове, отнесли чакъла изпод релсите и БДЖ возеше с автобуси до Септември няколко дни.

Вол.2 (т.е. - с каруца, теглена от два вола)

Всичко бе нагласено и премерено за утрешното пътуване. БДЖ отпадна като вариант, защото въпреки информацията от сайта им, когато се обадих на "Информаиця", ми казаха, че влаковете за Пловдив са други и са по 13лв и 30ст. Станах аз във тъмнината, грабнах кирка и лопата, яхнах шарения пуяк и заминах за Во..ъъ.. Пловдив. Или по-точно се отправих към мястото, където щях да чакам добри люде, тръгнали към Тепетата и желаещи лаф-компания за пътуването. Уви, както се оказа по-късно, това бе лош ден за българското стопаджийство. Дори конкуренцията не сполучи. Реших, че няма смисъл да чакам и ще отида с автобус. Качвам се на автобус N5 да ме закара обратно в цивилизацията и отидох до най-близката автогара. Оказа се, че от там автобуси за Пловдив не тръгвали. Реших - още имам време да хвана един от онези влакове - лелката беше казала, че в 10:10 тръгва първият. Взех едно такси до гарата и бях там в 9:55 Отпред бяха спрели няколко броя автобуси 280 и 94. Помислих си, че са предназанчените да откарват хората до Септември, откъдето те да си взимат влак. Влязох да питам на информацията кога е следващият "влак с автобуси" за Пловдив и ми казаха - 13:40. А! Отивам отвън и питам шофьора на първия автобус - за Септември си бяха. На бегом отивам да си купя билет и казвайки на лелката зад гишето какъв билет искам й подадох 20лв. Оказа се, че билетът всъщност си е на нормална цена - 6лв. Зарадван грабнах листчето и изтичах нагоре по стълбите и навън до автобусите. Качих се в първия и след няколко минути потеглихме. Почувствах се малко странно, че 280 ще ме вози извън София, но скоро свикнах с мисълта. По пътя спирахме на няколко пъти за да се събере колоната, а на едното изчакване спряхме до някякво мотелче, където имаше и павильонче за кола, бира и закуски. Един Амстел и две вафли по-късно се качих в автобуса и продължихме. Минавайки през едно село, пак српяхме за малко, за да може шофьорът ни да се възползва от топ-офертата на деня: Доамти по 25ст/кг! След това вече стигнахме до Септември и се запътихме към влака. Познатата картинка: Всеки пита кои вагони за къде са, но до Пловдив си ходеха всичките. Бая почакахме да тръгне влака, но след това за около 40мин стигнахме Филипополис. Слязох и разпитах на информацията кога най-късно на другия ден трябва да хвана влака за Септември. 15:40. Така да бъде. Но когато на другия ден дойдох на гарата, за да се кача на въпросния влак, се оказа, че такъв нямало. Вече не се практикувало прекачването с автобуси. Имах два варианта. Автобус или прекачване с влакове през Карлово. Знаейки че второто ще ми отнеме 6 часа, предпочетох първия вариант. С малко лутане по жегите и много питане намерих автогарата, откъдето тръгват автобусите за София. Взех си билет и се качих... сякаш влязох в сауна - вътре бе непоносима, застояла жега. Погледнах часовника си - след пет минути трябваше да тръгнем. Слязох, изтичах до едно павильонче и си взех 1,5л хубаво, отлежало Девинско. В първите пет минути го използвах за охладител, но после си го изпих. Когато излязохме от града вече се дишаше, заради отворените люкове и високата скорост. След два часа и половина си бях обратно вкъщи пред компютърчето.
Това бяха премеждията ми по време на второто Велико Пътешествие...

Исках да пейстна едно нещо за концерта, което писах вчера, но нещо пейстът ми се е бъгнал. Няма да го преписвам пък.

Twisted Sister в Ловеч.

Дам, при това безплатно. Като не се смятат разходите по пътя, бирата и храната.
Самият концерт беше хубав. Не те опипват на входа, не ти врякат за фотоапарата... Звукът беше на ниво, поне в сравнение с Камелот. Шнайдер се чуваше почти идеално. А според мен на открито щеше да е по-лошо озвучението. Да, ама не. Господа некадърни озвучители на Камелот. Идете догодина в Ловеч и си водете записки от колегите си. Ето така се прави озвучаване, а не да се излагате в една нищо и никаква заличка.
Само че... Това си беше концерт на село. В публиката имаше много по-висока концентрация на пияници, дето не знаят що са тук, на шишковци, дето не могат една дума да обелят, ама ще избутат и момичета, дето са четири пъти по-малки от тях, за да минат две педи по-напред и на нахалници, които явно са дошли само за да ръгат децата и да се мислят за големи пичове. Или комбинация от тия трите. Накрая бях на косъм да му избия всичките зъби на един такъв. Дърт, вмирисан, ухилен, не знае кой е и къде е, ама си мисли, че се държи страшно добре. Селяндури, не ви е мястото на концерт! Или изобщо където и да е около хора. Мястото ви е с кравите.

Хубава работа, ама българска.

На едно близко кръстовище явно са малко дупките за канала...



А вляво има и пета, просто не се вижда на снимката (чертвъртата се подава от долния ръб).
Но дори да приемем, че отдолу има пет тунела, всеки от които има нужда от своя шахта, пак остава тази полузасипаната. Хем е заобиколена, за да може да се ползва, хем е засипана, за да не може. Ей, ама да ви имам и майсторлъка. Защо го правите така, бе хора? Пари ли ви плащат да си вършите работата през пръсти? Ми да ви отрежа пръстите, да ви видя тогава. Колко добре ще дойде едно такова законче. На изложил се майстор му се режат пръстите. Но не би. Правим се на цивилизовани...

Телевизионно воайорство.

Извратил ни се е народът, ей. Почна се с Биг Брадър. Ден подир ден седи българинът с ракийката и салатка пред телевизора и гледа някакъв опит за аржентинска сапунка на живо. Умира си от кеф да гледа кой с кого и за кого ще се скара, кой какво с кого и напук на кого ще прави в леглото и кого ще изгонят, щото публиката не го харесвала. Някаква патка тича по хавлия из стаите и квичи кат ритнато прасе, а пък някакъв идиот я гони. Сума ти хора извличаха някакво удоволствие от това, докато други правеха пари. Като замисъл хубаво, ама да му имам и начина на постигане. После стана Вип Брадър. Този път хората воайорстваха с разни по-известни личности уж. Пак същия принцип, пак същата простотия. После дойде Сървайвър, където Камен Воденичаров се изцепи като първия простак с думите "да спечелите уважението и респекта на българите" - много ми се иска да обясни каква е разликата между двете. Имаше обещания за оцелявания, изпитания и т.н. Но какво? Хората от по-горе, дето печелят пари, решили, че даващите парите искат пак да се изживяват като воайори. И хоп, това стана Биг Брадър на плажа. Показваха се някакви кесии със силикони, при това се показваха демонстративно неуспешно прикрити. Обясняваше се кой с кого за коя консерва боб се е скарал и как това говорело толкова много за характера, бъдещето и същността (на консервата или на човека, няма значение) и се лееха лъжливи сълзи и се вдигаха прозрачни скандали. И накрая се показваше как на тъмно хората са заспали и са се прегърнали я да се топлят, я да се опипват. И българина седи и гледа с върховен кеф и скандира (наум) "Гепи я за задника, гепи я за задника". На другия ден пак. Караници, преструвки, превземки, театър... Но и това свърши. И дойде какво - Музикалният Идол. Първият сезон почти не го видях, но вторият го гледам заради Томата. Та какво стана там? Да, още от същото. Кой с кого се е скарал? Кой с кого е преспал? Кадрите с Денислав и Пламена помните ли ги? Каква беше идеята? Че камерата е скрита в банята им? Е това е не просто воайорство и перверзия, ами и май е подсъдимо. Или може би, че те са дали да ги снимат. И кой ще ме убеди тогава, че двамата не са изиграли представление за пред зрителите? Точно това си беше. А българинът се хили мазно и гледа как младежи се натискат в джакузито. И си вика "Леле, баткаааа...". После какво? Скандали. Кой с кого се скарал. Кой кого ударил. Какво правил Иван. Как Иван го нямало, но операторът явно знае къде е (и сценаристите, като му слушам премерените изказвания). Как си тръгнал преди секунди едва ли не, но всички знаеха, че няма да излезе, че и реч си бяха подготвили. Но да не се отплесвам, той и култът към простащината му са друга тема. После се почнаха отпаданията с три смс-а. В началото и самите кандидат-идоли не успяваха да си изиграят репликите добре и си личеше сценарият. После или са свикнали или онези отгоре са намалили дирижирането. Но на Иванчо и Андрейчо все още им личи. А тези уж интересни и напрегнати забавяния с това кой ще отпада и кой какво ще пее, на мен ми писнаха на втория път. Но упорито продължават. Май на българина му харесва да гледа такива "о, толкова напрегнати" моменти.
Дотук имаме Биг Брадър, Вип Брадър, Плажен Брадър и Мюзик Брадър. Добре, че Форт Боаяр поне засега не е Форт Брадър.
Та целият този буламач ни залива от телевизорите всяка вечер. И ни харесва. Харесва ни да гледаме филми под претекст, че са реалност. Да наблюдаваме уж истинския живот на разни познати и непознати хора. Толкова ли сме се ограничили? Дотам ли ни е спаднал интелектуалният капацитет, че това да е най-разпространената форма на забавление? Явно да. Защото сума ти народ седи и гледа въпросните неща (бел. бльокър: аз гледам само Музикалния идол две. от останалите съм гледал по 1-2 епизода само, но ми стигат). И продуцентите може да са ми адски неприятни, но не са глупави. Знаят как да си направят парите. Следователно знаят какво ще се хареса на българския народ и ще им излезе евтино. И го правят. Задоволяват българските воайори. Или може би не сме воайори, а явно нещо липсва в живота ни и затова се опитваме да живеем в живота на другите. Може би ако съм хамалин и работя по цял ден и нямам какво и с кого да правя (освен да се напивам по кръчмите), бих седнал да гледам как хората живеят, карат се, таковат се... Но не съм. И надали толкова много хора са. Съмнявам се да го правят и от някаква странна жажда за простотия. Някой, приел твърде насериозно образа на българския селски простак, дето трябва да дъни чалга и да псува на поразия, за да бъде най-готиният. Аз се надявам на последния вариант. Може би на повечето вече им е досадило от подобни неща. Може би просто отгоре още не са схванали и продължават да бълват боклук, а българинът гледа по инерция. Ако е така, това е по-лесно поправимо. Някой ще се усети, че гледа простотии, и ще спре. Друг ще реши, че са му омръзнали простотиите, а трети ще вдигне глас и ще тегли един сиктир на продуцентите на подобни неща. Ха дано има повече от тези третите.
Ако не ни се опомни народът, става страшно... Става една грозна дистопия, където хората само седят пред екрана и гледа как някой прави нещо, вместо сам да го направи. Или управлява действието на екрана. Плати 20лв и Пена ще вдигне скандал на Вуте. Изгони Нане за 32лв без ДДС. Направи го сега и получаваш безплатен фикус, като ползваш отстъпка за саксията и пръстта, в които е. А може и да идем по-далеч. В един филм на ужасите (Cradle of fear) имаше интернет страница, thesickroom.com или нещо такова, в която срещу трицифрени суми в долари или повече, можеш да нараниш човека на екрана си и да гледаш. Дай 300 долара и в стаичката ще влезе маскиран човек, който ще издере лицето на жертвата с бръснач. За още 200 ще влезе друг с чук и ще му счупи капачките. Но онова поне беше тайна страница в интернет, докато при нас ако се стигне до там, ще е в националния ефир.
Пак ли спиш, народе? Стига пи рядка боза от екрана! Хора, казвайте си, че не ви харесва, не вдигайте рамене ей-така...

Боклукът на един народ

Преди няколко дни се връщах от една дълга и хубава разходка в Борисовата градина и минах покрай паметника на Съветската армия. Какво да видя - нощеска групичка хулиганчета са преместили едно от кошчетата насред едно мини-площадче току до паметника. Насред пътя на вероятно хиляди души, които минават от там по диагонала Министерство на Младежта и Спорта -- Орлов мост. И всички най-чинно си заобикалят, сякаш това е там от турско време и изобщо не им пречи. Е рекох си, че няма да я бъде тая. Напрегнах си жилите и лека-полека почнах да го прибутвам настрани. Явно беше довлечено от по-далечко, защото близките кошчета май си бяха по местата. След няколко минути зор (тежка беше пущината) една жена дойде и предложи да ми помогне. Казах й, че е много е тежко и мръсно, но тя въпреки това искаше. Вярно, с нейна помощ стана по-лесно. Добутахме го близо до стълбите надолу и до едно каменно квадратно нещо до тия стълби. Благодарих й за помощта, а тя се радваше, че все още има такива хора. И от тук започнах аз да си мисля. Защо, аджеба, подобно действие ни се струва толкова рядко и необикновено? Защо е обичайно да се подмине кошчето? Всички ли много бързат по някаква работа? Абсолютно всички? И няма и един, който да се забави пет минути, да си поизцапа ръцете и после да навакса времето с малко по-бодра крача, доволен, че е направил нещо добро за града, в който живее? А защо е толкова примамливо да се гледа от близките пейки с мисли "Гле'й го тоя метъл как се пОти!" и да се отпива биричка на сянка? Наистина ли всички, които минаха от там, освен онази добра жена, са разни провинциалисти, на които им е през гегата какво става със София и не биха си мръднали пръстчето да помогнат (макар и с кеф и задоволство да цапат и чупят)? Е, отказвам да го повярвам! Сигурен съм, че причината на повечето минувачи да не помогнат (да не говорим да го направят сами преди аз да подхвана) е някаква апатия, плъзнала из цяла България. Мнозинството просто е отписало родината ни като нещо стойностно и се крие зад измислени фрази като "Обичам родината, мразя държавата" и "Един човек, еле я, нищо не може да направи". Глупости! Няма нищо, което да попречи на когото и да било да стори нещо добро за България. За родния си град. За градинката пред блока си поне. Колко е сложно да си изхвърлиш фаса в кошче? Скъпо ли е? Или времеемко? Колко е сложно да направиш забележка на някого, задето си е пуснал хартийката на тротоара, защото го мързи да мине две крачки до контейнера? Не говоря да станем фанатизирани пазители на околната среда. Говоря веднъж на ден, ако ще и два пъти на седмица само, да се прави нещо. Нещо малко. Няма да ви убеждавам, че не сте сами. Това е факт. Аз съм само един от тези хора. Така че има значение. "Не ми се занимава", ще рече някой. Аз пък казвам "Народе! Събуди се, бе!"

В София е чудничко по това време на годината

Наистина. Усеща се някакъв простор в осезаемо по-чистият въздух. Няма клаксони, задръствания, навалица, дандания и гюрултия. В София си остават софиянци (и вероятно някои много заети хора) и градът става за чудо и приказ. Вече всичко е по мярка. Ех, да можеше цяла година да е така... Ама не може. Затова ще му се порадвам, докато мога. Кеф!

За всяко нещо си има първи път

Някои казват, че първия път е най-сладко. Други - че е най-голямата излагация. Ще видим. Причина за бльока - иде ми да мрънкам за разни глупости из България и да се оплаквам за разни несправедливости пак там. И да плещя на общо основание. Та... видях, че подковават коня и вдигнах крак. И препиках подковите :Р А вдъхновението (за писането, не за препикаването) дойде от единствения блог, който ми харесва - този на Петър Събев. Значи можело да има и хубави блогове. Хайде и аз тогава на хорото. Надали ще пиша толкова често, де. Като имам свободно време, ще пиша по малко и ще се поборя с вида на страничката. Междувременно ще се почесвам, ще превеждам сериалчета и ще гледам интересни сериалчета.