Стратовариус минаха и заминаха, концертът свърши, но какво получихме ние? Май всичко зависи от това колко голям фен си и доколко си свикнал на концерти в милата ни родина.
Явно температурите, достатъчно ниски, че да ти се заскрежат сливиците, отказаха доста хора от чакане на ветровитите стълбички пред залата. Когато пристигнах към шест и половина, вече свикнал със забавени концерти, очаквах да видя малка, но сплотена тълпичка, зъзнеща пред оградите, докато мускулести типчета с надписи „секюрити” пият кафенце вътре. Да, но не би! Приятна изненада беше, че вече бяха пуснали малкото чакащи вътре. Там, пред вратите на самата зала, вече имаше сплотени групички, както и отделни индивиди, търсещи сплотяване. Сред преобладаващите въпроси „Защо има толкова малко хора?” и „Защо си виждам дъха вътре?”, хората се бореха с хипотермията както могат – кой с небрежни разговори, кой с подскачане на място, кой с чист инат. Погледите към проверяващите на входа пораждаха дори съчувствие, защото явно и тяхната не беше лесна – там, при вратите, на течение.
В един хубав момент вратите се отвориха и всички се юрнаха напред по стар обичай, внимавайки с коварния завой до сцената, на който не един метъл се е пльосвал с финеса на хипопотам на кънки. Положението си остана същото като отвън, с разликата, че сега бяхме на две-три редички, а от сцената ни делеше само ограда и поне два метра празно пространство. Беше достатъчно да се минава с трабантче, при нужда. Но от друга страна, фотографите имаха достатъчно място да снимат, без да запречват гледката на хората сякаш нарочно. Започнаха да се появяват още хора, но залата оставаше обидно празна, а щанда за разредена помия, известна още като концертна бира „Измил си ходжата краката”тм – заслужено неуважен.
Към осем без 15 излезе и първата група – Winter’s verge. От Кипър били, някакъв пауър свириха... Доста приятно за ухото, но малко еднообразно на моменти. На сцената се държаха добре, имаха стил, визия и опит. Във всеки случай първите редове им се порадваха, било то защото им харесват или просто за да започнат пак да усещат крайниците си. Посвириха момчетата, пък се прибраха.
Пак чакане, пак малко хора, а по сцената се разхождат млади финландци, на които видимо им беше хладничко, макар да си бяха облечени. Към осем и половина излязоха и вторите подгряващи – Tracedawn. Доста младички бяха, да не кажа деца, но за сметка на това басистът беше леко къркан, а Анти, вокалът – татуиран. В стила им разпознах доста групи, но най-много изпъкваха грубите вокали. Музиката беше добра, талантът налице, финландската школа – уважена. Все пак на тази възраст репертоарът им от сценично поведение беше малък и плах, като изключим Анти, който малко прекали с жестовете на самозадоволяване и задоволяване на басиста с микрофона. Както и с „хардкоризма” – подскачаше на място, куфееше с таз и си играеше с кабела на микрофона сякаш си събира въжето за прането. Но и тяхното време изтече и също като Winter’s Verge, си заприбираха техниката от сцената.
Студът вече не беше на дневен ред и тази пауза мина по-неусетно с усмивки от едни фенове и викове „СтратоВАЮС” от други. И тук е мястото да дам един съвет на дамите. На такъв концерт, особено на предните редове, просто не се ходи с грамадна дамска чанта, която да преметнете през рамо и зад гръб. Не че някой ще ви я поопразни, но е неприятно да те ръгат с чанта. А мястото напред е ценно.
Но както и да е, наближаваше десет и залата се беше понапълнила, когато така очакваните Страто се появиха. И се започна – Destiny, Hunting high and low… Свириха и стари и нови песни, като имаше по нещо за всеки. Kiss of Judas и Speed of light, Deep unknown и Winter skies, Paradise, Against the wind, Phoenix, Forever, Father time, задължителните Eagleheart и Black diamond за десерт. Имаше сола и дуети, където успяхме да се насладим на отделните инструменти, както и на гласа на Тимо. Не съм се обръщал назад да гледам кой колко се радва, но в първите редове недоволни сякаш нямаше. Баш браво на групата! Може би единственото разочарование от самите изпълнители беше, че не хвърляха очакваните от мнозина перца. Но се преживява. Поне хвърлиха няколко палки, като дори една остана у мен.
Между песните Тимо беше особено готин и забавен. Умело хвана десетина подхвърлени му водички и ги препрати към публиката. Пускаше по някоя приказка на български, като „Как сте?” и „Супер сте”. Не пропусна и да отбележи, че е очаквал да ни завари на плажа с бира в ръка, а се оказало толкова студено, че се чувствали като у дома си. Накрая образова стотици българи наведнъж, като ни накара да броим до четири на фински. И си го получи броенето, с видим ентусиазъм от наша страна. Шеговито определи Белград и Будапеща като малки градчета и ни подкани да ги надвикаме. Сигурно успяхме. Каза и нещо за запис. За ДВД или за клип малцина разбраха, защото – и сега идват лошите части...
...Звукът беше сякаш аз съм го настройвал. През целия концерт, ако клавиристите се бяха прибрали, никой нямаше да чуе разликата. Този инструмент се чу ясно само по време на едно соло на Йенс Йохансон, в което той вкара дори „Калинка мая”. От микрофона на Тимо се губеха и високи и ниски тонове, което оставяше барабаните да властват над всичко, както често се случва, и покрай тях да се чуват и китарите. Половината от нещата, които Тимо каза, изобщо не стигнаха до нас. На песните, ако не знаеш текста, можеш само да го гледаш умно. А оправданията за акустиката на зала Христо Ботев не важат, откакто слушахме Лорди в същата тази зала. Феновете на Стратовариус не са тузарчета, чиято цел в живота е басът в БМВ-то да клати прозорците на квартала. Не искаме думба-думба, а глас и мелодия. Какво е било по-назад в залата, не смея и да си представям. Дали озвучителят е глух или просто интелектуално необременен, никога няма да разберем. Но това не беше единственият проблем. Осветителите явно са от същата школа като озвучителя. При цялата студена тематика на вечерта, беше най-малкото странно, че преобладаващият цвят от прожекторите беше червен. Но хайде, това може и от групата да са го поискали. Издънката беше, че любимите на всинца ни епилептични светкавички отново бяха налице и изнасилваха ретините ни без капка вазелин. Обещавам си, че някой ден ще си вкарам пистолет или поне прашка на такъв концерт, само за да отстрелям тези гаври с очните ни нерви. А после, досущ като един Мръсен Хари, ще светя масълцето и на гения, който мисли, че това е ефектно, дори когато те кара да отклониш поглед от сцената в отчаян опит да запазиш зрението си. Но почакайте, има и още! Димният фетиш на редица български организатори достигна нови висоти. Да, става хубаво и шаренко с прожекторите, но искаме да виждаме нещо, дявол да го вземе! Платното с обложката на Поларис се виждаше само при насочени прожектори, а барабанистите на подгряващите бяха неясни силуети в далечината. Няма значение дали коминът се е запушил, кебапчетата са прегорели или някой е умрял върху машината за дим и са чакали криминалистите, преди да преместят трупа. Искаме да си видим групите. В комбинация с вездесъщите коминопушачи, били те публика или охрана, се получава една гъста и зловонна мараня, която бързо и мазно попива в хорските гриви.
Но с хубаво или с лошо, концертът отмина. С бавна крачка народът се отправи навън към отрезвителния клинч, кой към кола, кой към спирката. И туй то. Читави подгряващи, силни Стратовариус, доволна публика, добри намерения от организаторите, подсъдна работа от техниците. Остава ни редовният рефрен – догодина пак, ама по-добре.
Още снимки
